Рамената му били от еластично дърво (бреза, тис, леска, ясен), подлепени с говежди сухожилия и подсилени с рогови накладки; дръжката от твърдо дърво; стръките (накрайниците) от рога на елен или дива коза; тетивата се изплитала от коприна, женска коса, конски косъм или коноп, които се натривали с восък. Отгоре рамената омотавали с препаски от изсушени черва на елен и обвивали с пергамент или брезова кора. Частите залепвали със специален български туткал (рибно лепило), който получавали по специална рецепта и се стягал с години.

Специалистите определят изработката на един такъв лък като произведение на изкуството, което не отстъпва на изработката на цигулка "Страдивариус" или сабя "дамаскиня". Българските лъкове имали огромна пробивна сила. С тях можело да се стреля до 400 мерта. На 250 крачки специалните бронебойни стрели с триъгълно сечение можели да пробиват ромейска ризница, а на по-близко разстояние не били проблем тежките монголски или рицарски доспехи.

Лъковете ни имали и още едно приемущество - с тях се стреляло много по-леко и бързо, отколкото с простосъставния, известен във Византия и Рим. Нашият бил по-къс и удобен за стрелба от коня, освен това с него за една минута можели да се изстрелят до 12 стрели, докато византийските спешени стрелци давали едва до 5 - 7. Технологията за изработване на българските лъкове се пазела в тайна, както и съставът на свързващите смоли и лепила, които придавали специфичните качества на оръжието. Мнозина съседни на българите народи - китайци, монголци, тюрки и славяни се опитвали да копират този тип, но българските образци си оставали ненадминати.